Екзистенциализъм и самоубийство

Човешкото съществуване или „човешката реалност“

Разсъжденията му върху същността на битието показват, че Сартр изследва в цялост смисъла на битието, а не само на човешкото съществуване.[1] Независимо, че припокрива широк спектър от проблеми на съществуването, екзистенциализмът винаги издига човешкото преживяване и това какво означава да бъдеш човешко същество.[2]  Екзистенциалните анализи са „дълбоко лични и се отнасят до структурата и условията на личното съществуване на всяко човешко същество“. Опитвайки се да обясни съществуването на индивидуалното съзнание, екзистенциализмът полага някои от основните си теми: „въпроса за свободата, избора, действието, личната автентичност, отношенията със света и другите хора, начините по които нашите ценности са извлечени от съзнанието ни за лично съществуване“. [3] Какъв е възгледът на Сартр за човека?

Бих искал да приведа фрагмент от новелата на Сартр „Отсрочката, Пътищата на свободата 2“, с което да илюстрирам типичния стил и настроение на „екзистенциалното съзнание“. Героят в новелата с името Матийо, решава да се самоубие няколко дни преди края на Втората Световна война. Размишлявайки върху собствения си живот, той преживява дълбоките чувства на вътрешна празнота и отчуждение от нещата във външния свят:

„Спря в средата на Пон Нъоф и започна да се смее. „Толкова далеч търсех свободата, а тя била съвсем близо. Така близо, че не можех да я видя, дори и сега не мога да я докосна. Свободата не е била нищо друго освен самия аз. Аз съм своята свобода.“ Дълго бе чакал този ден, дълго се бе надявал, представяше си, че той ще бъде истински празник, един наистина радостен ден. Но не почувствува нито радост, нито празник: само тази оголеност, само обхванатата от световъртеж пред самата себе си празнота, това безпокойство, което собствената му призрачност все още скриваше. Протегна ръце и бавно ги разходи по каменния, все още топъл от следобедното слънце, парапет: той беше грапав, набразден, истинска вкаменена гъба. Да, камъкът беше тук, огромен и масивен, затворил в себе си смазаната тишина, притиснатия мрак, който съставляваше вътрешността на нещата. Той беше тук: истинска пълнота. Искаше му се да се вкопчи в този камък, да се разтопи в него, да се изпълни с неговата непрозрачност, със спокойствието му. Само че не можеше да му бъде полезен: камъкът беше навън, и то завинаги. Все пак ръцете му бяха върху белия парапет: погледнеше ли ги, те приличаха на бронзови. Но именно защото можеше да ги види, те , вече не му принадлежаха, това бяха ръце на друг човек, нещо външно, като дърветата, като трепкащите над Сена отблясъци, просто две отсечени ръце. Затвори очи и те отново станаха негови: сега върху топлия камък беше останало само едно леко усещане за горчив и добре познат вкус, едно незначително усещане за изтръпване. „Моите ръце: неоценимата дистанция, която ми разкрива същността на нещата и завинаги ме разделя с тях. Аз съм нищо, аз не притежавам нищо. Неделим от света и едновременно с това – изгнаник в този свят, като светлината, която се плъзга по повърхността на камъните и водата, изгнаник в този свят, който никога не ще може да ме приюти или изхвърли. Вън. Вън. Вън от света, вън от миналото, вън от самия мене – свободата – това е изгнание и аз съм осъден да бъда свободен.“ Той направи няколко крачки, после отново спря, седна на парапета и се загледа във водата. „И какво ще правя със цялата тази свобода? Какво ще правя със самия себе си?“ Бъдещето му беше стриктно осеяно с определени задачи: гарата, влака за Нанси, казармата, дрънкане на оръжие. Но нито това бъдеще, нито тези задачи вече му принадлежаха. Вече нищо не му принадлежеше: войната вилнееше, но това не беше неговата война. Той беше съвсем сам на този мост, съвсем сам в света и никой не можеше да му дава заповеди. „Аз съм свободен за нищо“ – уморено помисли той. Никакъв знак от небето или земята, в този свят предметите бяха твърде погълнати от собствената си война.......Забравен. Забравен на този мост, който го понасяше с безразличие, забравен от тези пътища, които водеха към границата, забравен от този град, който бавно се надигаше на  пръсти, за да види на хоризонта един пожар, който въобще не го засягаше. Забравен, непознат, съвсем самотен: един закъснял човек. Всички мобилизирани бяха тръгнали още онзи ден, нямаше какво повече да прави тук. Дали да не вземе влака? Без значение. Да замина, да остана, да побягна: това съвсем не са неща, които биха могли да поставят под съмнение свободата му. И въпреки това трябваше да рискува. Той вкопчи ръце в камъка и се надвеси над водата. Достатъчно е само да скочи – водата ще го разкъса, а свободата му ще се превърне във вода. Спокойствие. А защо не? Но това мрачно самоубийство също ще бъде абсолют. Един закон, един избор, един морал. Акт, уникален и несравним, който за миг би осветил моста и Сена. Достатъчно е да се надвеси малко повече, и ще се превърне в избраник на вечността. Той се наведе, но ръцете му не изпуснаха камъка, издържаха цялата тежест на тялото му. Защо ли? Нямаше особени причини да скочи, но нямаше причини и да не го направи. Този акт беше тук, пред него, върху черната повърхност на водата, той очертаваше бъдещето му. Всички въжета бяха прерязани, всички котви бяха вдигнати, нищо на света не можеше да го задържи: и именно в това се състоеше тази ужасна, тази така ужасна свобода. Дълбоко в себе си той усети, че сърцето му лудо биеше. „Само един жест, две ръце, които се разтварят – и някога съм бил Матийо.“ Водовъртежът бавно се надигна по повърхността на реката. Небето и мостът се срутиха: останаха само той и водата. Тя стигаше чак до него, вече докосваше краката му. Водата – неговото бъдеще. „сега наистина ще се самоубия.“ Внезапно той реши, че не бива да го прави. Реши: „Това ще бъде само едно изпитание“. Отново се намери прав, вървеше, сякаш се плъзгаше по повърхността на една мъртва планета. Ще остане за следващия път.“ [4]

В този пасаж се съдържат много от характерните за екзистенциализма теми: съществуването на човека, празнотата, безпокойството, човекът в отношение със света, самотата, самоубийството, изборът. Ключовите тези тук отнесени до човека са:

„Аз съм своята свобода“[5]; „Аз съм нищо“; „Аз съм осъден да бъда свободен“; „свободата е изгнание“; „Аз съм свобода за нищо“.  Важно е да се отбележи, че „мислите на Матийо край морето не изразяват единствено неговото лично отчаяние  и изоставеност“. Налице е подчертана универсалност, понеже „според Сартр тези мисли откриват съществената структура не само на персоналната Матийова екзистенция, но на съществуването на всяко човешко същество.“[6] Човекът съществува като битие за себе си, т.е. съзнание, което осъзнава собственото си съществуване „за нищо“, „своята свобода“, „свобода за нищо“. Въпросът за самоубийството се отнася към човешкото съществуване като битие в себе си и битие за себе си (съзнание), свободата, личния избор.

Екзистенциалната свобода – автономия на избора

Заслужава си да разгледаме някои важни детайли в размишленията на Матийо за самоубийството. В контекста на романа разбираме, че мислите на героя за възможността да се хвърли от моста, не са подбудени от отчаяние причинено от някакви трагични събития в живота му. Това, което се случва в действителност е осъзнаване на личната му свобода. Матийо казва, че е търсел далеч свободата, но тя е била съвсем близо до него, толкова близо, че не би могъл да я види или докосне. Всъщност свободата е самият той – „Аз съм своята свобода“. Съществено е как той преживява самия себе си в досег с обкръжаващата го действителност.  Субектът, който осъзнава себе си, се сблъсква с външната реалност – битието в себе си. Когато Матийо докосва камъка с ръцете си, той усеща неговото съществуване като топъл, грапав, набразден..., съществуващ тук, огромен и масивен, затворен в себе си, вътрешността на нещата, истинска пълнота на битие. Желанието му обаче да се вкопчи и разтопи в този камък, „да се изпълни с неговата непрозрачност, със спокойствието му“, се оказва невъзможно. В мига, който го осъзнава, камъкът съществува „навън“ като нещо напълно безполезно (за него) и без възможност да осъществи истински контакт с него. Веднага след това Матийо заявява: „Аз съм нищо, аз не притежавам нищо“. Именно в това онищоствяване или тотално изключване на самия себе си от външните неща, които свидетелстват за собственото му съществуване, той разпознава свободата, която е видял.[7] Свободата, по думите му, „е изгнание“: „и аз съм осъден да бъда свободен“. С други думи, свободата му става неговото собствено изгнание, в което той трябва или да съществува, или да умре (да убие себе си). Така приседнал край водата, Матийо се пита: какво да прави със свободата си или какво да прави със самия себе си? Отчуждението, което чувства снема отговорността му към всичко. Той би могъл да си постави определени цели, например да пътува до Нанси, да се присъедини към мобилизираните. Но всичко това вече не му принадлежи и каквото и да направи не може да извика неговата свобода („Да замина, да остана, да побягна: това съвсем не са неща, които биха могли да поставят под съмнение свободата му“), защото той е „свободен за нищо“. В опита си да провери неговата свобода съзнавайки съществуването си като свободен, той разбира, че би могъл да рискува свободата си само ако рискува живота си. Какво би станало ако се самоубие? Матийо осъзнава, че е свободен дори да убие себе си в случай, че пожелае. „Достатъчно е само да скочи – водата ще го разкъса, а свободата му ще се превърне във вода. Спокойствие.“ Дали обаче този акт има някакъв смисъл? Свободата е ужасяваща, защото този акт на убийство на себе си нямаше никакво значение: няма никакви причини да го направи, както и никакви причини да не го направи. Неговият избор трябваше да се извърши на основата на нищото. Защото точно това е, което означава свободата. Надвесен над реката с крака почти потопени във водата, Матийо произнася: „Сега наистина ще се самоубия“. В тази сцена можем да разпознаем смисъла на Сартровото твърдение, че човекът е самоигнориране на самия себе си. Свободата на Матийо е тотална – той е в състояние да се само-премахне или самоубие. В своя герой Сартр разкрива сложната структура на човешкото съществуване и на всеки човешки живот – съществува фундаментална свобода, която е неизбежна и представлява същинското условие за съществуването на индивида. Същностният въпрос не е какво ще направи, но дали действието (без значение какво е то), би било резултат от неговия свободен избор; дали този избор припознава свободата, която придава автентичност на самото действие.[8] Самоубийството не се представя в моралните категории „добро“-„зло“, нито като нещо, което би причинило добри или лоши последици, нито се мисли в контекста на задълженията /какъвто е например традиционният възглед за самоубийството[9]/. Матийо възприема самоубийството като крайно предизвикателство спрямо свободната си природа, която  току-що е открил.[10] При положение, че той избере да се убие, тогава неговото „мрачно самоубийство“ ще бъде  „абсолют...закон, един избор, един морал“,  „акт, уникален и несравним.“[11]

---

[1] Някои автори поддържат тезата, че екзистенциализма търси да обясни съществуването на човека без да се интересува от другите форми на съществуване. Иванка Райнова, специалист по западна философия на XX век, категорично отхвърля тази теза. Вж. Райнова, И., Жан-Пол Сартр, Философът без Бог. Том 1, Първата философия или обратът. Издателство ЕА Плевен, 1995, с. 55.

[2] Ending lives, Robert Campbell and Diane Collison, BLACKWELL, Oxford UK & Cambridge USA, 1988, Introduction, p. 77.

[3] Пак там.

[4] Сартр, Жан-Пол, Пътищата на свободата 2, Отсрочката. Издателство Плевен, 1994, с. 346-348.

[5] Вж. също  „човекът е свободен, човекът е свобода“ в Екзистенциализмът е хуманизъм, Жан-Пол Сартр. Лик, С., 1994, с. 27.

[6] Ending lives, Robert Campbell and Diane Collison, BLACKWELL, Oxford UK & Cambridge USA, 1988, p. 79.

[7] Пак там, с. 80.

[8] Пак там.

[9] Вж. първа част с.

[10] Пак там.

[11] Сартр, Жан-Пол, Пътищата на свободата 2, Отсрочката. Издателство Плевен, 1994, с. 348.

Етически дилеми на евтаназията

Умиращият мъдрец: Срамно е да се вкопчиш в последните мигове живот

Сократ е в затвора. Той е обвинен от съда, че развращава младежта и не почита боговете. Присъдата му е смърт, чрез отравяне. Последните часове от живота си Сократ прекарва заедно с приятели и ученици. Някои от учениците му плачат и скърбят за техния скъп приятел и учител. Мъдрецът заявява смело, че иска да изпие отровата по-скоро[1], вместо да отлага за назначения час. Какъв смисъл има да се вкопчва в живота, след като от него не е останало много? Философът смята, че е срамно да се „хващаш“ за живота в последните му мигове.[2]

Разглеждаме ситуация накрая на живота. Обвинен несправедливо от римския цезар, Сократ ще трябва да умре. Животът му завършва съвсем скоро. Остават му няколко часа или минути живот. Ако вие сте в подобна ситуация, как ще постъпите? Знаете, че сте накрая на живота си. Какво трябва да направите? Трябва ли да се вкопчвате в живота, когато от него е останало съвсем малко?

Увредените бебета са оставяни да умрат

“Като вземат децата от добрите, смятам, че те ще ги занесат в специално място при кърмачки, които живеят отделно в някоя част на държавата, а децата от по-лошите и всички родени с някакъв телесен недостатък, ще скрият в тайно и неизвестно  място, както е редно.”         Платон,  Държавата.

Този фрагмент от Държавата[3] на Платон през 4 век пр. н. е., е свидетелство за обичайна древна практика, новородени с недостатъци, да се оставят да умрат. Платон си представя идеалната държава като място, в което децата „родени с някакъв телесен недостатък“ /изроди/, трябва да се умъртвяват, а добрите и здравите деца да живеят, растат, и принесат благо на обществото. Децата изроди трябва да бъдат скрити на тайни и неизвестни места, и там, да се оставят да умрат, защото така е „редно“. Древният обичай да се изоставят бебета с вродени дефекти изглежда жесток за съвременните хора. Как е възможно невръстни бебета да се убиват? Какво е сторило това мъничко невинно същество, за да се отнесат с него така жестоко? Да го лишиш от храна, вода, грижа и оставиш да умре бавно и мъчително? Навярно би било по-добре да го убиеш бързо и безболезнено, отколкото да го оставиш на нечовешки страдания? Защо не са убивали тези увредени деца, а са ги оставяли да умрат сами?

Разбира се, тези въпроси си имат някои отговори. Увредените бебета не носят полза на държавата и обществото. Децата с вродени дефекти на тялото или ума, биха били само в тежест на техните родители, семейства и общество. Затова е по-добре за тях да бъдат оставени да умрат, като се спре грижата за оцеляването им – вода, храна, и т.н. Така гръцкото общество е решавало дилемата с увредените бебета – оставяни са да умрат. Питаме се обаче, дали това действие е морално? Морално оправдано ли е да оставиш някого да умре при положение, че той би могъл и да живее? Що за морал имат хората, които убиват новородени само заради телесните им недъзи? Питайки, ние достигаме и до важния въпрос: морално ли е убийството? Трябва ли да се убиват невинни човешки същества? Когато се изправим пред дилемата да убиеш или позволиш да умре, какво да изберем? Кое е „по-добре“ – убийството на някого или оставянето му да умре? Каква е разликата между тези две действия? Има ли морално различие между убийство и допускане да умре?

В духа на Елинистичната традиция, Фридрих Ницше през 19 век, пише за „свещената жестокост“ да се убиват новородени уродливи деца. Да чуем неговата покъртителна история:

„ – При един светец дошъл човек, който държал едно току-що родено дете. “Какво да правя с това дете?” попитал той, “то е жалко, уродливо и недостатъчно жизнено, за да умре.” “Убий го”, извикал светецът със страховит глас, “убий го и след това го дръж три дни и три нощи на ръце, за да запечатиш картината в паметта си – така никога вече няма да създадеш дете, докато не ти е дошло времето да го създаваш.” – При тези думи мъжът си отишъл разочарован и мнозина упрекнали светеца, защото го бе посъветвал да постъпи жестоко, като убие детето. “А не е ли жестоко да го остави да живее?” казал светецът.”[4]

По-добре е жалкото и уродливо новородено бебе да бъде убито, отколкото да живее, е мнението на Ницше. Напротив, жестоко и ужасно е да оставиш това дете живо. Платон и Ницше изразяват паралелна идея  за причиняване смъртта на увредени бебета. Бебета с вродени дефекти трябва да се умъртвяват. Противоположен е начинът, по който тези деца се убиват. Платон препоръчва слабите и уродливи деца да се оставят да умрат, без грижа и снабдяване на техните нужди от вода, храна, въздух, светлина и т.н. С други думи децата се убиват индиректно. Ницше говори за умишлено убийство на тези деца. Убийство или оставяне да умрат? Каква е разликата между двете? Има ли съществено морално различие между убийство и позволяване да умре? Предстои да разгледаме позициите на изследователите по тези въпроси.

Умиращият пациент:  живот в болка и страдание или преждевременна смърт?

“Ако пък болестта е не само неизлечима, но и непрекъснато мъчи и терзае човека, тогава свещениците и управниците го подканят да се позамисли, щом вече не е в състояние да се справи със своите житейски задължения, станал е тежест за другите и досаден за самия себе си и вече преживява своята смърт, затова да се реши повече да не подхранва своята мъка и неволя и да не се колебае вече да умре. Обхванат от добра надежда, нека той сам да се лиши от този тежък живот като карцер и мъчилище или да се съгласи доброволно други да го изтръгнат от живота. Постъпката му ще бъде благоразумна, защото ще тури край чрез смъртта си не на радости, а на мъки.”

Тома Мор, Утопия[5]

“Когато вече няма никаква надежда за спасение, и когато може да се направи смъртта по-лека и спокойна, евтаназията сама по себе си е вече немалко щастие.”

                                               Бейкън, Ф., За достойнството и напредъка в науката

 

В „Утопия“ Тома Мор пише, че самоубийството (и евтаназията) на неизлечимо болен, би било благоразумна постъпка. Франсис Бейкън през 17 век пръв използва думата „евтаназията“, която дефинира като „лека и спокойна смърт“. Безнадеждно болният би намерил по-лека и спокойна смърт, чрез евтаназията.  Така за него тя представлява голямо щастие, защото му носи мирна смърт. Мор и Бейкън представят някои паралелни идеи за живота  и смъртта. Смъртта като ценност се противопоставя на ценността на живота. Болният преживява един мизерен живот /“тежък  живот като в карцер“, Т. Мор/.  Струва ли си да се живее един такъв живот? Безболезнената смърт при неизлечима болест е препоръчителна, когато пациента изпитва нечовешка болка. Смъртта е предпочетена пред живота, но в някои случаи. От фрагментите на Платон, Мор и Бейкън имаме ясно оправдание на смъртта посредством евтаназия. Моралното оправдаване на евтаназията е освобождаване от мизерен живот и болка (увредените бебета, умиращият болен).

Моралното оправдание на евтаназията е представено от Томас Мор  и Франсис Бейкън. Евтаназията е оправдана, защото освобождава пациента от мизерен живот и непоносима болка. Желателно е болният от тежка и неизлечима болест да избере смъртта. Тази постъпка се счита за правилна и разумна. Разумно ли е да избереш да умреш? Има ли човек право да предпочете смъртта пред живота? Какви биха били  основанията за този избор? Какъв е аргументът в полза на смъртта?  А аргументът в полза на живота? Човекът се намира пред тежък избор. Болният е обвързан в една здрава мрежа от взаимоотношения („Утопия“). Така той не взема решението напълно сам. Индивидът е в тясна връзка с общността, в и пред която той прави доброволен избор. Другите: „свещениците и управниците“ са тези, които подтикват болният да се размисли за тежкото си състояние на живот и за възможна смърт. Имат ли право лекарите, сродниците, приятелите и управляващите лица да подтикват болният към самоубийство или евтаназия (да го тласкат към преждевременна смърт)? Дали могат да го  подпомагат в (само)убийство? Какво казва законът? Какво казва моралът? Каква трябва да е ролята на обществото при такива случаи?

---

[1] Въпросът за самоубийството на Сократ е разгледан в Ending lives. Robert Campbell and Diane Collison, Blackwell Oxford UK & Cambridge USA, 1988, гл. 1, с. 8.

[2] Платон, Диалози. Федон, Заключение - смъртта на Сократ.

[3] Платон, Държавата, Наука и изкуство, С., 1974 г., с. 196-198.

 

[4] Ницше, Фридрих, Веселата наука, Университетско издателство св. Климент Охридски, С., 1994, с. 61-62.

 

[5] Мор, Томас, Утопия, Партиздат, С., 1970 г., За болните, с. 174-175.

 

Протестантските църкви в  Европа с общ документ за евтаназията

и асистираното самоубийство

Общността на Протестантските църкви в Европа се обяви против богословското и моралното оправдание на евтаназията и асистираното самоубийство и пое задължението  да защитава човешките права на умиращите за достоен живот и достойна смърт. Такава е позицията, изразена в проучването „A Time to live and a Time to Die“ („Време за живот и време за смърт“), което бе представено във Виена. Проучването е резултат от широко допитване, в което са участвали 105 Църкви от общността от 30 държави, и се базира на текст, подготвен от група експерти по биоетика от същата организация. То е принос към дебата за достойнството на края на живота и призовава всички Протестантски църкви от континента към „позадълбочен размисъл“ по тази деликатна тема. 104-те страници (за момента само на немски език) разглеждат някои основни въпроси, отнасящи се до смъртта, от социална, медицинска и юридическа гледна точка. От богословска и морална гледна точка се разглеждат въпроси като определението за човешки живот, моралната отговорност и волята на пациента. Съвместният документ на Общността  на Протестантските църкви се спира и на медицинскоетични въпроси като отказа от намеса за изкуствено продължаване на живота, палиативното лечение, евтаназията и асистираното самоубийство. „Отговорността за човека - се чете в текста - трябва да бъде в центъра на нашата дейност.“ Като констатира, че поведението на нашите общества към някои форми на евтаназия и асистирано самоубийство се е променило, документът настоява за необходимостта от подобряване на социалните условия, медицинската помощ и грижата за достоен живот и достойна смърт. Това, подчертава текстът, изисква изграждане на повече болнични структури и насърчаване на палиативното лечение не само на теория, но и на практика. Документът на общността може да бъде намерен на интернет страницата www.atimetolive.eui, а от есента ще бъде на разположение също на английски и френски  език.

В  http://www.catholic-bg.org/images/content/184/istina06_2011%20-%20new.pdf

Автономия и стареене

Autonomy and Aging

George J. Agich

(In Richard Schultz, ed Encyclopedia of Aging. Fourth Edition. New York: Springer Publishing Company, 2005.)

Анализ на статията

В статята е направен опит да се разкрият ограниченията на либералното схващане за автономията по отношение на стареенето.  Амбициозното намерение е, че когато се припознаят ограниченията на либералното описание на автономията във връзка със стареенето, това би трябвало да доведе до преформулиране на нашето разбиране на автономията. Либералното дефиниране на автономията не издържа критиката на опита на стареене, защото старата личност не може да бъде истински независима, себецентрирана в избори и действия. Старите хора са зависими от социалните условия и се нуждаят от другите за ежедневните си избори и действия. С пълна сила това се отнася и за здравната грижа към старите, където зависимостта им от медицината и социалните институции е голяма. Старите и болни от тежки психически заболявания не са способни сами да вземат автономен избор и се налага други да правят избори вместо тях – деца, близки, лекари. Автономията в стареенето трябва да се разбира в  термините на процеса на нейното развитие не като идеално състояние на съществуване, така етическите въпроси свързани със стареенето по-лесно се решават!

Настоящото  либерално тълкуване на автономията очертава следния кръг от проблеми.

Принципът на автономия и стареенето

Автономията придобива специално значение в контекста на стареенето. Старите хора не са склонни да приемат пенсионирането си като социално положение и се изправят пред по-широк обхват от избори непознат на техните предшественици като това прави прави проблемът на автономните избори централен за стареенето! Старите хора се обособяват в голямата група на старците, които имат значителна слабост и зависимост от другите за всекидневните си действия. Те имат сериозни заболявания и имат нужда от дълготрайна здравна грижа и социална подкрепа. Вземане на решения за здравната грижа на тези пациенти се оказва наистина трудно, понеже тяхната слабост и неспособност усложнява биоетическия принцип за уважение на тяхната автономия.“ Етически проблемно е особено с пациенти, които страдат от Алцхаймер или деменция които не са способни самида вземат решения, а някой друг решава вместо тях. Етическото питане е трябва ли грижещите се да уважават настоящите предпочитания или ценности на тези пациенти ил итехните желания изразени в миналото, като например предварителни указания, което е важен политически и теоретичен въпрос?“

 Широкото значение и употреба автономията днес

„Оценяване функцията на автономията в стареенето е теоретически усложнено, понеже автономията има широк обхват на значения.“

Либералната теория е повлияла на схващането за автономия в Западната култура. Днес това разбиране доминира в медицинските, политически и етически стандарти. Според либералната дефиниция автономията е „свободата от външни ограничения.“ „Тази дефиниция издига индивидуалната личност като централен фокус на етическия и социален интерес. Тя предполага, че личностите имат и са способни да упражняват високо ниво на спосоности като рефлексия и себесъзнание, способност да разбират обхвата на личните избори, собствените си предпочитания, ценности и вярвания и да правят избори основани на йерархично интервзаимоотношение сред други ценности  и вярвания. Това някак си идеализирано изложение доминирало социално и политическо мисъл и влиянието й върху изследванията на стареенето и реформите в дългосрочната грижа е значително.“

Автономията в либералната теория: фокус върху индивидуалността като изолиран, атомистичен център на действие и избор. Като последствие семейството и социалните отношения са маргинализирани. Крайно акцентиране върху индивиуалността за сметка на отношенията с другите и социални институции. Обществото и семейството не трябва да нарушават свободата на индивидуалността. Изолираната индивидуалност се противопоставя на обществената солидарност и загубва връзките си с общността, както и не оценява ролята на обществото за формиране на идентичността. “Това осиновяване на автономията с личния себе- интерес често е използван като решаващ фактор в съперничеството с интересите на семейството или обществото.”

Автономията заплашена от зависимостта. Когато зависимостта  създава нуждата от продължаване подкрепящата грижа. От гледна точка на либералната теория старостта представлява заплаха.

Предложеното решение е ново определяне на понятието автономия. Автономията не е независимост (либералното схващане  за себецентрирано действие и избор), но е разбирана в нейния социален контекст, където зависимостта и отношенията с другите са същностни характеристики на зрялата личност да действа автономно. Това е т.нар. „актуална автономия“ срещу либералния идеал за автономия. Решение на антагонизма автономия-зависимост, зависимостта се разглежда като неотстраним белег на ставане и съществуване като автономен. Така преформулирана  автономията става много по-значима във връзка със стареенето. “Още по-важното, автономията става интересна тема за всяко сериозно отнасяне към стареенето“.

Важен извод в статията е: Следователно автономията е предмет на интерес в полето на старостта не само, когато има конфликт за правата на старите хора, но също в сложния социален процес на всекидневния живот, в който други личности и институции влияят върху това как индивидите развиват и изразяват  техните идентичности.

Петър Наков

Морални дилеми в медицината

Качество на живот
The Hestings center

Въпрос: Коя е една от главните морални дилеми в медицината днес?
Отговор: "Дали да се разгледа качеството на живот на пациента, когато се решава продължаване на животоподдържащите лечения е една от главните морални дилеми на модерната медицина!"


Въпрос: Какво е днешното развитие на медицината? Какво може да направи тя за човека?
Отговор: "Медицината разви способността да се справя със смъртта, но така продължен живота може да не бъде достоен за живеене за някои от тези пациенти"


Въпрос: Кога продължаването на живота от медицината става недостоен за живеене за пациентите? Какво да се прави тогава? "Трябва" ли такъв живот да се живее, ако не е стойностен? Или е "по-добре" недостойният живот да бъде прекратен и да се избере смъртта (посредством евтаназия или асистирано самоубийство )?
Отговор: ?

• Тълкуване на термина "качество на живота"

"Ние разглеждаме "качество на живота" като важна етическа концепция, която се фокусира върху доброто на индивида и това, какъв вид живот е даден на пациента, какви са условията на живот и дали тези условия ще позволят на индивида да има живот, който тя или той вижда за достоен." Главната цел на всички медицински лечения е повишаване "качеството на живот".

Нужно е да се изясни какъв е смисълът на качеството на живот и какво трябва да означава това?

Въпрос: Дали лекарят или професионалистът има право да оценява качеството на живот на терминално болен пациент, който желае да умре, чрез евтаназия? "Трябва" ли лекарят или професионалистът да вземат решение на основата на своята субективна преценка за качеството на живота на пациент - да живее или да умре?

Отговор: Трябва много да се внимава, когато се правят преценки на качеството на живота  от лекари и професионалисти на пациенти, които не са способни на такава оценка, но които решения не са в полза на пациента, т.е. обричат го на недостоен живот, живот в болка!

"С позволяване на пациентите или техни заместители да правят избори, които третират качеството на живота, ние намаляваме рискът от обричане пациентите на живот на болка, безстойностност или налагане товари на тези, които са безпомощни. Освен това ние се предпазваме от отричане стойността на човешките същества и реално уважаваме тяхната стойност и вярвания."

(превод от английски в Quality of life, A New medical dilemmas, J. Walter/C. Cohen, 325-326  )

П. Наков

Case studies

 

Правилно ли е да оставиш някого да умре? Примери

Изборът на Софи

В литературата върху моралните дилеми се цитира случая на Софи. „Изборът на Софи“ е новела от Уилиям Стирон /1976/, която се представя сложна ситуация. В новелата се разказва за Софи Завистовска, полякиня от еврейски произход, която е арестувана от нацистите и изпратена в концентрационния лагер Аушвиц. Немците, които мразят евреите, предлагат на жената труден избор: едно от двете й деца ще бъде спасено от газовата камера, ако тя избере кое. В агонията на нейната нерешителност войниците отвеждат и двете деца. Внезапно жената решава да вземат по-малката й дъщеря. Софи се надява, че по-големия й син е по-силен и ще може  да оцелее. По-късно обаче тя загубва дирите му и никога не успява да научи нещо за него. Години по-късно, преследвана от вина за избора си, тя се самоубива. Дали жената е постъпила правилно? Дали тя трябва се чувства виновна?[2]

Софи избира да спаси едното дете, но оставя другото да умре. Правилно или погрешно е това? Запознахме се със специалните обстоятелствата, при които е взето решението. Нацистите са възнамерявали да убият и двете деца, а навярно и майка им. Вероятно всички са били обречени да умрат в камерите на смъртта. Никакъв шанс за спасение.  Никакъв избор. Възможността за избора на  Софи възниква, когато й е предложено да реши кое дете да живее и кое дете да умре. Тя знае, че трябва да спаси само едното дете. Но кое? Другото дете ще бъде убито. Но кое? Дилемата пред жената е, кое от децата да бъде спасено или оставено да бъде убито?

Разбира се, това са трудни и сложни въпроси, на които не винаги има еднозначен отговор. Изглежда, че Софи е постъпила правилно и не трябва да се чувства виновна. Предвид тежката ситуация, майката е постъпила правилно като е решила да спаси поне едно от децата. В противен случай и двете ще бъдат убити. Тя е действала избирайки по-малкото зло. В решението си да спаси сина си, тя е „пропуснала“ да спаси дъщеря си оставяйки я да умре. Тя е действала така, защото не е могла да направи нищо, за да спаси момичето. Смъртта на детето е била неизбежна. Следователно Софи не е виновна за смъртта на детето. Тя изобщо не е виновна за нещастната участ над нейните деца, защото не е направила нищо злонамерено. Виновни са нацистите, войната, омразата и злото по земята.

Да разгледаме и намерението на действието и неговите последици. Какво е било намерението на Софи, когато е оставила дъщеря й да умре? Намерението на майката не е било да убие детето си, нито да му причини зло, въпреки това с действието си /избирайки сина/ по някакъв начин тя е „причинила“ нейната смърт. Намерението (да спаси) е донесло лоши последици (убийство). Независимо от доброто намерение и действие, последиците от тях са неблагоприятни. Това е ярък пример как намеренията на действието се различават от  последиците. В някои случаи добрите намерения водят до лоши последици. Има нещо вярно в поговорката: „Пътят към ада е подслан с добри намерения.“  Майката е предвидила слабостта и неспособността на малкото момиче да оцелее при тези тежки условия – войната, заплахата за живота, бомбите, зверствата, интернирането, глада, изтезанията, страданията. Взела е предвид и факта, че те всички са изпратени в лагера на смъртта. Било е въпрос на време да бъдат изгорени живи и убити. Вероятно всички тези неща са послужили за основание на Софи да не избере дъщеря си. Основанията й за избора на сина са били противоположни. Момчето е по-голямо, по-силно и по-здраво, и все пак е мъж. Спасявайки живота му, майката е вярвала, че синът би имал по-голям шанс да преживее трудните условия на войната. Тези разумни основания оправдават действието на Софи – да спаси нейния син, но остави нейната дъщеря да умре.

Жертване на един и спасяване на другите

Всички знаем за героични случаи, в които някой жертва живота си, за да спаси останалите. Например войник, който стои в отбрана под обстрела на врага, докато другарите му се измъкнат на безопасно разстояние. Ярък пример за героизъм е постъпката на капитан Oates, който ходеше в полярната буря с намерението да умре, за да увеличи шанса на групата му да оцелее. Разбира се, тези примери не са точно допускане да умре, понеже могат да се тълкуват и като самоубийство. Номадските ескимоски племена са изоставяли стари и болни членове на племето да умрат, понеже усилията им да се грижат за тях, биха застрашили живота на цялото племе.[3] Популярната биомедицивска литература предлага на вниманието ни казуси, при които трябва да се избере, дали да се жертва един човек или да се спасят животите на няколко хора.

Жертване на един и спасяване на пет

Неудържим влак се носи с бясна скорост  срещу две противоположни стрелки на линията. Ако стрелките не се превключат, тогава ще загинат пет човека закъсали на линията. Ако стрелките се превключат, влакът ще продължи по друга линия и ще убие само един човек. Влакът не може да се спре; но ти можеш да превключиш стрелките на линиите така че, да умре само един човек вместо пет. Какво ще направиш? Трябва ли да превключиш стрелките?[4]

Тази дилема повдига въпроса: кой живот е по-ценен? На един човек или на пет? Превключването на релсите ще определи, кой ще да умре и кой ще живее. Някой да трябва бъде оставен да умре. Кой? Аз бих действал и променил местоположението на релсите в посока на линията, където има само един човек. Така влакът ще мине през него и той ще загине. Същевременно обаче ще се спасят пет човека. По-добре е да умре един човек, отколкото пет. Има обстоятелства, при които някой трябва да бъде оставен да умре. Това е неизбежно.

Дилемата на Ханс[5]

Съпругата на Ханс страда от рядка форма на рак и скоро ще умре. Лекарят смята, че би могло да й се помогне със специален наркотик.  Това е форма на радий, който аптекарят в близкия град наскоро е открил. Наркотикът е бил много скъп. Аптекарят е платил 400 долара за радиума, а иска 4, 000 долара за малка доза от наркотика. Ханс, съпругът на болната, отива при негови близки роднини и приятели, за да събере парите. Той  използва всички законни средства, но събира само половината от цената, или  2,000 долара. Ханс обяснява на аптекаря, че съпругата му умира и го моли да плати по-късно. Но аптекарят отказва с довода, че той е открил наркотика и иска да спечели пари от него. Въпреки че е опитал всички възможни средства, Ханс е отчаян, той обмисля да разбие аптеката и да открадне наркотика за своята съпруга. Какво трябва да направи Ханс? Дали да разбие аптеката и да открадне наркотика? Или да остави съпругата си да умре от смъртоностната болест?

Ако Ханс открадне наркотика, той ще помогне на болната си жена да се излекува от рака. Той ще спаси живота й. Погрешно е, ако Ханс открадне наркотика, защото кражбата в действителност е престъпление и той ще влезе в затвора. Приемлив ли този вариант? Ханс ще жертва свободата си, за да спаси на живота на съпругата си.  Когато той открадне наркотика ще застане срещу закона, а това не е морално приемливо. Но той обича съпругата си и не иска тя да умре. Ханс трябва да направи всичко, дори и да наруши закона, за да спаси съпругата си. Ако не, тогава ще я остави да умре. Същественият въпрос тук е, дали хората трябва да правят всичко, което е по силите им, за да спасят живота на някой друг? Бих отговорил: да, хората трябва да правят всичко, което е по силите им, за да спасят живота на някой друг, но те не могат да надхвърлят себе си. Понякога ние не можем да отидем отвъд самите себе си и нашите способности  само и само някой да не умре. И не би трябвало да го правим. Има обстоятелства, при които ние трябва да допуснем друг да умре, това не означава, че сме отговорни или виновни за неговата смърт. Навярно и Ханс трябва да остави болната си съпруга да умре, понеже не може да направи нищо друго.

Приведох тези примери, за да илюстрирам случаи, в които някой е оставен да умре. Очевидно в живота има обстоятелства, когато е допустимо да оставиш някой да умре. Обаче това действие не е умишлено убийство и не натоварва личността с морална отговорност. Следователно допускането смъртта на някого при някои условия е морално приемливо.

---

[1] Предстои да ги разгледам в тази част.

[2] Уебсайт http://www.friesian.com/valley/dilemmas.htm

 

[3] Campbell Robert, Collison Diane. Ending lives. Blackwell Oxford UK & Cambridge USA, 1988,  с. xvii .

[4] Hope, Tony, Medical Etichs, A very short introduction. OXFORD  Univerity Press. 2004, p. 22.

[5] Дилемите на Колберг в уебсайта: http://www.haverford.edu/psych/ddavis/p109g/kohlberg.dilemmas.html