Човешкото съществуване или
„човешката реалност“
Разсъжденията
му върху същността на битието показват, че Сартр изследва в цялост смисъла на
битието, а не само на човешкото съществуване.[1]
Независимо, че припокрива широк спектър от проблеми на съществуването,
екзистенциализмът винаги издига човешкото преживяване и това какво означава да
бъдеш човешко същество.[2] Екзистенциалните анализи са „дълбоко лични и
се отнасят до структурата и условията на личното съществуване на всяко човешко
същество“. Опитвайки се да обясни съществуването на индивидуалното съзнание,
екзистенциализмът полага някои от основните си теми: „въпроса за свободата,
избора, действието, личната автентичност, отношенията със света и другите хора,
начините по които нашите ценности са извлечени от съзнанието ни за лично
съществуване“. [3]
Какъв е възгледът на Сартр за човека?
Бих
искал да приведа фрагмент от новелата на Сартр „Отсрочката, Пътищата на
свободата 2“, с което да илюстрирам типичния стил и настроение на
„екзистенциалното съзнание“. Героят в новелата с името Матийо, решава да се
самоубие няколко дни преди края на Втората Световна война. Размишлявайки върху
собствения си живот, той преживява дълбоките чувства на вътрешна празнота и
отчуждение от нещата във външния свят:
„Спря в средата на Пон Нъоф и
започна да се смее. „Толкова далеч търсех свободата, а тя била съвсем близо.
Така близо, че не можех да я видя, дори и сега не мога да я докосна. Свободата
не е била нищо друго освен самия аз. Аз съм своята свобода.“ Дълго бе чакал
този ден, дълго се бе надявал, представяше си, че той ще бъде истински празник,
един наистина радостен ден. Но не почувствува нито радост, нито празник: само
тази оголеност, само обхванатата от световъртеж пред самата себе си празнота,
това безпокойство, което собствената му призрачност все още скриваше. Протегна
ръце и бавно ги разходи по каменния, все още топъл от следобедното слънце,
парапет: той беше грапав, набразден, истинска вкаменена гъба. Да, камъкът беше
тук, огромен и масивен, затворил в себе си смазаната тишина, притиснатия мрак,
който съставляваше вътрешността на нещата. Той беше тук: истинска пълнота.
Искаше му се да се вкопчи в този камък, да се разтопи в него, да се изпълни с
неговата непрозрачност, със спокойствието му. Само че не можеше да му бъде
полезен: камъкът беше навън, и то завинаги. Все пак ръцете му бяха върху белия
парапет: погледнеше ли ги, те приличаха на бронзови. Но именно защото можеше да
ги види, те , вече не му принадлежаха, това бяха ръце на друг човек, нещо
външно, като дърветата, като трепкащите над Сена отблясъци, просто две отсечени
ръце. Затвори очи и те отново станаха негови: сега върху топлия камък беше
останало само едно леко усещане за горчив и добре познат вкус, едно
незначително усещане за изтръпване. „Моите ръце: неоценимата дистанция, която
ми разкрива същността на нещата и завинаги ме разделя с тях. Аз съм нищо, аз не
притежавам нищо. Неделим от света и едновременно с това – изгнаник в този свят,
като светлината, която се плъзга по повърхността на камъните и водата, изгнаник
в този свят, който никога не ще може да ме приюти или изхвърли. Вън. Вън. Вън
от света, вън от миналото, вън от самия мене – свободата – това е изгнание и аз
съм осъден да бъда свободен.“ Той направи няколко крачки, после отново спря,
седна на парапета и се загледа във водата. „И какво ще правя със цялата тази
свобода? Какво ще правя със самия себе си?“ Бъдещето му беше стриктно осеяно с
определени задачи: гарата, влака за Нанси, казармата, дрънкане на оръжие. Но
нито това бъдеще, нито тези задачи вече му принадлежаха. Вече нищо не му
принадлежеше: войната вилнееше, но това не беше неговата война. Той беше съвсем
сам на този мост, съвсем сам в света и никой не можеше да му дава заповеди. „Аз
съм свободен за нищо“ – уморено помисли той. Никакъв знак от небето или земята,
в този свят предметите бяха твърде погълнати от собствената си война.......Забравен.
Забравен на този мост, който го понасяше с безразличие, забравен от тези
пътища, които водеха към границата, забравен от този град, който бавно се
надигаше на пръсти, за да види на
хоризонта един пожар, който въобще не го засягаше. Забравен, непознат, съвсем
самотен: един закъснял човек. Всички мобилизирани бяха тръгнали още онзи ден,
нямаше какво повече да прави тук. Дали да не вземе влака? Без значение. Да
замина, да остана, да побягна: това съвсем не са неща, които биха могли да поставят
под съмнение свободата му. И въпреки това трябваше да рискува. Той вкопчи ръце
в камъка и се надвеси над водата. Достатъчно е само да скочи – водата ще го
разкъса, а свободата му ще се превърне във вода. Спокойствие. А защо не? Но
това мрачно самоубийство също ще бъде абсолют. Един закон, един избор, един
морал. Акт, уникален и несравним, който за миг би осветил моста и Сена.
Достатъчно е да се надвеси малко повече, и ще се превърне в избраник на
вечността. Той се наведе, но ръцете му не изпуснаха камъка, издържаха цялата
тежест на тялото му. Защо ли? Нямаше особени причини да скочи, но нямаше
причини и да не го направи. Този акт беше тук, пред него, върху черната
повърхност на водата, той очертаваше бъдещето му. Всички въжета бяха прерязани,
всички котви бяха вдигнати, нищо на света не можеше да го задържи: и именно в
това се състоеше тази ужасна, тази така ужасна свобода. Дълбоко в себе си той
усети, че сърцето му лудо биеше. „Само един жест, две ръце, които се разтварят
– и някога съм бил Матийо.“ Водовъртежът бавно се надигна по повърхността на
реката. Небето и мостът се срутиха: останаха само той и водата. Тя стигаше чак
до него, вече докосваше краката му. Водата – неговото бъдеще. „сега наистина ще
се самоубия.“ Внезапно той реши, че не бива да го прави. Реши: „Това ще бъде
само едно изпитание“. Отново се намери прав, вървеше, сякаш се плъзгаше по
повърхността на една мъртва планета. Ще остане за следващия път.“ [4]
В
този пасаж се съдържат много от характерните за екзистенциализма теми: съществуването
на човека, празнотата, безпокойството, човекът в отношение със света, самотата,
самоубийството, изборът. Ключовите тези тук отнесени до човека са:
„Аз
съм своята свобода“[5];
„Аз съм нищо“; „Аз съм осъден да бъда свободен“; „свободата е изгнание“; „Аз
съм свобода за нищо“. Важно е да се
отбележи, че „мислите на Матийо край морето не изразяват единствено неговото
лично отчаяние и изоставеност“. Налице е
подчертана универсалност, понеже „според Сартр тези мисли откриват съществената
структура не само на персоналната Матийова екзистенция, но на съществуването на
всяко човешко същество.“[6]
Човекът съществува като битие за себе си, т.е. съзнание, което осъзнава
собственото си съществуване „за нищо“, „своята свобода“, „свобода за нищо“. Въпросът
за самоубийството се отнася към човешкото съществуване като битие в себе си и битие за себе си (съзнание), свободата, личния избор.
Екзистенциалната свобода –
автономия на избора
Заслужава
си да разгледаме някои важни детайли в размишленията на Матийо за
самоубийството. В контекста на романа разбираме, че мислите на героя за
възможността да се хвърли от моста, не са подбудени от отчаяние причинено от
някакви трагични събития в живота му. Това, което се случва в действителност е осъзнаване на личната му свобода. Матийо
казва, че е търсел далеч свободата, но тя е била съвсем близо до него, толкова
близо, че не би могъл да я види или докосне. Всъщност свободата е самият той –
„Аз съм своята свобода“. Съществено е как той преживява самия себе си в досег с обкръжаващата го действителност. Субектът, който осъзнава себе си, се сблъсква
с външната реалност – битието в себе си.
Когато Матийо докосва камъка с ръцете си, той усеща неговото съществуване като
топъл, грапав, набразден..., съществуващ тук, огромен и масивен, затворен в
себе си, вътрешността на нещата, истинска пълнота на битие. Желанието му обаче
да се вкопчи и разтопи в този камък, „да се изпълни с неговата непрозрачност,
със спокойствието му“, се оказва невъзможно. В мига, който го осъзнава, камъкът
съществува „навън“ като нещо напълно безполезно (за него) и без възможност да осъществи
истински контакт с него. Веднага след това Матийо заявява: „Аз съм нищо, аз не
притежавам нищо“. Именно в това онищоствяване или тотално изключване на самия
себе си от външните неща, които свидетелстват за собственото му съществуване,
той разпознава свободата, която е видял.[7]
Свободата, по думите му, „е изгнание“: „и аз съм осъден да бъда свободен“. С
други думи, свободата му става неговото собствено изгнание, в което той трябва
или да съществува, или да умре (да
убие себе си).
Така приседнал край водата, Матийо се пита: какво да прави със свободата си или
какво да прави със самия себе си? Отчуждението, което чувства снема
отговорността му към всичко. Той би могъл да си постави определени цели,
например да пътува до Нанси, да се присъедини към мобилизираните. Но всичко
това вече не му принадлежи и каквото и да направи не може да извика неговата
свобода („Да
замина, да остана, да побягна: това съвсем не са неща, които биха могли да
поставят под съмнение свободата му“),
защото той е „свободен за нищо“. В опита си да провери неговата свобода
съзнавайки съществуването си като свободен, той разбира, че би могъл да рискува
свободата си само ако рискува живота си. Какво би станало ако се самоубие?
Матийо осъзнава, че е свободен дори да убие себе си в случай, че пожелае.
„Достатъчно е само да скочи – водата ще го разкъса, а свободата му ще се
превърне във вода. Спокойствие.“ Дали обаче този акт има някакъв смисъл?
Свободата е ужасяваща, защото този акт на убийство на себе си нямаше никакво
значение: няма никакви причини да го направи, както и никакви причини да не го
направи. Неговият избор трябваше да се извърши на основата на нищото. Защото
точно това е, което означава свободата. Надвесен над реката с крака почти
потопени във водата, Матийо произнася: „Сега наистина ще се самоубия“. В тази
сцена можем да разпознаем смисъла на Сартровото твърдение, че човекът е
самоигнориране на самия себе си. Свободата на Матийо е тотална – той е в
състояние да се само-премахне или самоубие. В своя герой Сартр разкрива
сложната структура на човешкото съществуване и на всеки човешки живот – съществува
фундаментална свобода, която е неизбежна и представлява същинското условие за
съществуването на индивида. Същностният въпрос не е какво ще направи, но дали
действието (без
значение какво е то),
би било резултат от неговия свободен избор; дали този избор припознава
свободата, която придава автентичност на самото действие.[8]
Самоубийството не се представя в моралните категории „добро“-„зло“, нито като
нещо, което би причинило добри или лоши последици, нито се мисли в контекста на
задълженията /какъвто е например традиционният възглед за самоубийството[9]/.
Матийо възприема самоубийството като крайно предизвикателство спрямо свободната
си природа, която току-що е открил.[10]
При положение, че той избере да се убие, тогава неговото „мрачно самоубийство“
ще бъде „абсолют...закон, един избор,
един морал“, „акт, уникален и несравним.“[11]
[1] Някои автори поддържат тезата,
че екзистенциализма търси да обясни съществуването на човека без да се
интересува от другите форми на съществуване. Иванка Райнова, специалист по
западна философия на XX век,
категорично отхвърля тази теза. Вж. Райнова, И., Жан-Пол Сартр, Философът без
Бог. Том 1, Първата философия или обратът. Издателство ЕА Плевен, 1995, с. 55.
[2] Ending lives, Robert
Campbell and Diane Collison, BLACKWELL, Oxford UK & Cambridge USA, 1988, Introduction,
p. 77.
[3] Пак там.
[4] Сартр, Жан-Пол, Пътищата на
свободата 2, Отсрочката. Издателство Плевен, 1994, с. 346-348.
[5] Вж. също „човекът е свободен, човекът е свобода“ в
Екзистенциализмът е хуманизъм, Жан-Пол Сартр. Лик, С., 1994, с. 27.
[6] Ending lives, Robert
Campbell and Diane Collison, BLACKWELL, Oxford UK & Cambridge USA, 1988, p.
79.
[7] Пак там, с. 80.
[8] Пак там.
[9] Вж. първа част с.
[10] Пак там.
[11] Сартр, Жан-Пол, Пътищата на
свободата 2, Отсрочката. Издателство Плевен, 1994, с. 348.
Няма коментари:
Публикуване на коментар